„Ако бях българин, незабавно щях да напусна България”, каза в интервю пред медиите висшият английски политик Найджъл Фараж само преди няколко седмици. Боян Бенев е антитеза на думите му. Не, не просто антитеза. Той е абсолютната им антитеза.
Роден в България и напуснал заедно с родителите си едва шестгодишен, отраснал край Лийдс и завършил икономика в лондонския Юнивърсити колидж, регистрирал първата си компания на 16, избран (на 23) за най-добър млад предприемач в Обединеното кралство в престижната анкета на списание Start Your Business. Това е кратката версия на визитката му.
Паспортът, акцентът и биографията на Боян го определят много повече като британец, отколкото като българин. Следва едно голямо „но”, обаче. И то е, че Боян предпочита да свърже бъдещето си не с бъдещето на Великобритания, а с бъдещето на България.
Откакто се е върнал през 2009-а, Боян работи като консултант в областта на маркетинга, продажбите, медиите и информационните технологии. Занимава се също и с общественическа дейност: създател и председател е на Българският клъстер за предприемачество и иновации – сдружение, чиято основна цел е да обедини и фокусира енергията на най-влиятелните български организации, работещи в сферата на предприемачеството.
Безценният опит, натрупан от Боян на фронта на бизнеса и предприемачеството в двете му родини и дълбоката му увереност, че в България най-доброто предстои го мотивират да сподели визията си за бъдещето на страната ни в книгата „Две поколения”. Нейната дръзка амбиция е да проследи някои от важните социални, икономически и политически процеси, които предстоят на България като държава и българите като народ през следващите 40 години.
Някои от важните въпроси, на които книгата се опитва да отговори са следните:
Защо Българите се срамуват от собствената си държава? Къде е бъдещата сила на Българската икономика? Ще се върнат ли в родината си някой ден българите, живеещи в чужбина и до какво ще доведе това? Колко време ще мине преди да дочакаме хубаво бъдеще за страната ни?
„Тя е толкова важна с това, което казва, колкото с онова, което премълчава; с това, което знае, колкото с онова, което не знае или отказва да знае. ”
— Миглена Николчина, литературен критик
