plustova

Представяне на “Забравената песен” – книгата и музиката / Friday 10.05.13 от 19:00

TheForgottenSong_12x17_vectorized

В началото бе музиката, а после дойдоха и историите. Всичко започна като на шега, като няколко нахвърляни, незавършени идеи, фрагменти от текстове на песни, които малко по малко започнаха да се свързват в една обща история и ни отнесоха в света на Аегония…Така се появиха песните и историите от “Забравената песен”, които бихме искали да ви представим на 10ти май в +това. Вечерта ще започне в 19:00 часа с приятна класическа музика. Не след дълго ще започне и самото представяне – страници от “Забравената песен” ще бъдат прочетени под звуците на мелодии от песните. По-късно авторите на музиката и книгата ще ни разкажат как са написани те, какво ги е вдъхновило, от къде черпят идеите си, и ще отговорят на Вашите въпроси. Тъй като историята в книгата до голяма степен е вдъхновена от българския автентичен фолклор, ще… е, нека това остане изненада :) Ще завършим вечерта с непринудени разговори в приятна обстановка, докато специално за всички нас на живо свирят нашите приятели от “Седмото ухо”.

Елате с нас, ще ви заведем в един приказен свят, за да търсим заедно камъка на ветровете и господарката на мъглите…
Ето какво казва за книгата поетесата и журналистка Юлия Пискулийска:
„Забравената песен” е първата книга на млад автор. Не знаех кой е той – името Неа Станд можеше да е на всеки. Едно малко бягство от собственото име, за да провериш какво означават думите, написани от теб, за другите. Без всякакъв нюанс от приятелски възторг, от всепрощаващите чувства на близките. И ето, тръгнах в света на тази забравена песен, след камъка на ветровете, при Господарката на мъглите. Отначало просто вървях през една гора, съвсем скоро се оказах пътник в приказка. Тя е събрала историите от земите на Аегония.

И започва така:”Имало едно време…” Планината е Андаегил и там има мъничко село. Живеят хората „своя простичък живот” и нищо особено не им се случва. Но един ден идва бедата – слънцето не изгрява. И капка дъжд не капва. Трима души, избрани от селския съвет, тръгват да търсят магьосницата Саликия.
Необикновените имена, които ще срещне читателят – Анеако, Броа, Галир, Трогур, Ендориел, Варкхагор… предизвикват да потърсиш връзката им със ситуацията, с поведението им.
Приказността се изчерпва с целия този цветен декор от имена, от билки и магьосници, от загатнати събития и прогнози, от чудесата на магическата сила. Останалото е нашият живот – неукрасен, с несправедливостта към някого, с неумението да видим човека с целия блясък на душата му, с раздялата, любовта, с „тежкия товар на спомените”…Хиляди въпроси излизат от песните и поляните, от историите на теза „забравена приказка”: какво забравяме и какво помним, какво може да ни даде и да ни отнеме миналото, виждаме ли знаците по пътя, оставени от тези преди нас? Как се справяме, когато се събудим и видим, че целите сме оковани във вериги – как търсим свободата и освобождаваме ли се от свещения обет?

Един магьосник държи в ръката си снежинка – а в тази снежинка е песента на Ендориел. Песента е пленена… Защо позволяваме да пленят песните ни? Защо свикваме с всякакъв плен и с въздишка оставаме обездвижени там? Просто трябва да размразим снежинките.
Характеристиката на тази книга не се изчерпва с нейната увлекателност, с прекрасното усещане, че можеш да се справиш с всичко – въпреки всичко. Тя ненатрапчиво ни показва какви трябва да сме, ако искаме да си върнем слънцето, да си върнем дъжда, да посрещаме изгревите и всичко обикновено-необикновено. С дъха на фолклорна магия и с мъдростта й тази първа книга на млад автор е сборник от честни правила за общуване и съществуване. В нея има и това, което сега така ни липсва – една ненатрапчива нежност, обаятелност и спокойствие. Всеки инициал е наистина начало, което загатва с щрих многоцветието на живота. Казвам спокойствие – защото тук думата е намерила своята роля на спокойна и вечна река, тя върви по своето чисто планинско корито и не търси пози.

Езикът е делничният ни, онова, което всеки ден казваме, ясно и точно, конкретно – както бихме казали „подай ми хляба”. Няма изгубени запетайки и точки, няма цитати и фокуси. Български изречения, които търсят забравената песен. Не можех да предположа, че млад човек иска този тип изява – без сложните плетеници на показността, без печата на стила на своето объркано и друго време. Време, в което приказката почти няма място. Млад човек мъдро описва живота и се бори за изгубеното слънце. Тази делнична приказка ме освети с две слънца.
И понеже на корицата е написано „книга първа”, ще чакам другите. Защото – вярвам – и там ще има снежинки, които са пленили песни – и тези снежинки ще бъдат стопени.