plustova

Самотни манекени / Tuesday 20.12.16 от 18:30

asen-plakat-1jpg-1

“Самотни манекени”
Фотоизложба на Асен Зидаров
20.12.2016-15.01.2017

Светът е голям
и фотографи
дебнат отвсякъде.
АВТОИНТЕРВЮ НА АСЕН ЗИДАРОВ, ЛЮБИМИЯТ ФОТОГРАФ НА СОФИЙСКИТЕ МАНЕКЕНИ
АСЕН ЗИДАРОВ КАТО РЕПОРТЕР:
Благодаря ви, че приехте поканата ми.
АСЕН ЗИДАРОВ КАТО ФОТОГРАФ:
Просто нямах избор, защото на себе си не отказвам нищо.

А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Предлагам ви да започнем от професионалната ви визитна картичка.
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Прекарах повече от 30 години в студията на БНР. Бях преводач, водещ и репортер в предаванията на френски език на Радио България към БНР. Освен това съм превел няколкостотин документални и игрални филма. Доста време съм прекарал и в студията на БНТ – участвал съм в дублажа на много филми, а бях и водещ на уроците по френски по БНТ в компанията на френска колежка.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Как да си обясним твърде изненадващия преход от радиожурналистиката към фотографията?

А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Всъщност получи се меко кацане на гостоприемната територия на фотографията. След като се сбогувах с радиото, трябваше да запълня с нещо създадения духовен вакуум. Затова и реших да заменя носталгията по микрофона с много по-здравословната страст към обектива на фотоапарата. Сега засега нямам усещането, че съм разменил кон за кокошка. Понякога даже съжалявам, че тази бартерна сделка не се състоя малко по-рано.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Защо нарекохте изложбата си в „+ това” „Самотни манекени”? Ако бях психоаналитик, щях да си помисля, че не манекените, а вие сте самотен.

А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Самотата въобще не е част от ежедневието ми, защото роднинският пейзаж около мен е доста гъсто населен – съпруга, две дъщери, двама зетьове, две внучки, внук и неговата приятелка. Да не забравяме и домашните любимци – две кучета, две котки и един заек. В компанията на толкова много жени около мен, просто не мога да си позволя лукса да бъда самотен. Пък и ако наистина бях самотен, сигурно щях да си направя 25 тъжни селфита, а изложбата щях да кръстя „70 години самота” или „Есента на самотния фотограф”.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Моля, не намесвайте великия Маркес в тази аматьорска история!

А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Защо не! Впрочем вие ми подхвърлихте чудесна идея! Защото „Магически фотореализъм” е доста подходящо определение за стила ми.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Нека се върнем към манекените от бутиците. С какво толкова привлякоха вниманието ви?
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
В тях ме привлече интересната комбинация от абсолютна анонимност и съвъшена красота, а също и тъгата, която повечето от тях излъчват. В моите снимки аз искам те да изглеждат като загадъчните и самотни персонажи от картините на Едуард Хопър, Оскар Шлемер и Пол Делво. Винаги съм смятал, че реалността е често твърде сива и скучна, затова и се нуждае от сериозно ъпгрейдване. В голяма част от снимките се стремя именно да създам усещане за паралелна реалност с леко сюрреалистичен привкус. Ето защо някои от самотните ми манекени изглеждат като ефирни, а понякога – леко плашещи видения от сънищата. Откъсвайки ги от характерната за тях анонимност,

с помощта на обектива аз ги дарявам с илюзорна и крехка идентичност.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Споделете накратко на какво ви научиха десетките хиляди снимки, които сте направили през последните 7 години?
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Научиха ме най-вече да отдавам първостепенно значение на композицията, на чувство за мярка при обработването на цветовете и избора на възможно най-оригиналната гледна точка. Според мен фотографията е призвана да изпълни две основни функции – тя или се опитва да улови пулса на времето, като фокусира вниманието ни към избран фрагмент от реалността, или създава нова, „коригирана” реалност, нещо като римейк на вече видяното. Лично аз предпочитам втория подход, който разкрепостява въображението и предлага безброй възможности за творчески поглед.
Научих се да правя разлика между красотата на заснетия обект и качествата на самата снимка.

А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Бихте ли дали някакъв конкретен пример?
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Добре. Представете си, че някой ден срещна Моника Белучи в „+ това”.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Ха дано, ама надали!
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Не ме прекъсвайте, черногледецо! И така – захласната в съзерцание на моите „Самотни манекени”, тя отпива грациозно от ароматното подуенско капучино, може би за да удави в него собствената си самота и мъката по Венсан Касел. С треперещи ръце, сърце и други органи, изваждам апарата и правя светкавична папарашка снимка на Моника, без обаче да проявя и капка въображение. И когато на другия ден покажа снимката на моите приятели, те сигурно ще възкликнат възхитени: „Страхотна снимка си направил!”. Ако съм достатъчно честен, ще трябва да охладя възторга им, като им кажа: „Грешите, драги мои, страхотна е жената, но снимката е посредствена”.

Искам да се обърна в заключение към хилядите софиянци, изкушени от фотографията – не е нужно да пътувате до Хавайските острови, за да направите хубава снимка. Защото ако една чаша от кафе или някое цвете са подхвърлени в точния момент на точното място, от тях може да стане чудесна снимка.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Не ви ли се иска да снимате истински жив модел, вместо пластмасови манекени? Толкова ли сте срамежлив?
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Ако наричате моя прагматизъм срам, то тогава сигурно съм срамежлив. Но съмнявам се някоя красавица от известна модна агенция да ми разреши да подложа образа й на безмилостните метаморфози, променили до неузнаваемост лицата на моите „Самотни манекени”.

А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Интервюто е към края си, но аз така и не разбрах кой сте вие всъщност, Асен Зидаров? Най-добрият репортер сред фотографите, или най-добрият фотограф сред репортерите?
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Нито едното, нито другото. Аз съм просто най-добрият негатив сред позитивите.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Не ви липсва самочувствие!
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Липсата на самочувствие е най-сигурната гаранция за творчески провал.
А. З. КАТО РЕПОРТЕР:
Благодаря ви!
А. З. КАТО ФОТОГРАФ:
Удоволствието беше мое.
Интервюто взе и даде Асен Зидаров.