„Беше типичен за Балканския полуостров град, мърляв и тайнствен, обрамчен с трамвайни жици.“
Джон льо Каре, Малко градче в Германия
Първото ми жилище в София през 2009 г. беше един малък апартамент на бул. Дондуков, на около 200 метра от моста Чавдар. Спалнята гледаше към натоварения булевард и дори двойно остъклените прозорци не спираха шума от движението. Оттогава винаги свързвам софийските звуци с градския транспорт. Някой тролей, който потегля от светофара, или пък дрънченето на преминаващ трамвай. Дори и сега, като живея в центъра малко встрани от главните улици, все още дочувам далечния звук на отваряща се трамвайна врата или такси, което спира, за да качи мъж и жена пред някой ресторант, или даже движещ се на изток влак, който посред нощ минава гара Подуяне на път за Пловдив и турската граница.
„Последната спирка“ е опит да се пропътуват тези маршрути до крайните им точки. Изложбата е посветена на един град, който осъзнавам, че не познавам толкова добре, колкото навярно би трябвало, както и на места и хора, които местните жители рядко забелязват. На път към крайните квартали, шумните ученици и бабите, които се прибират от пазара, едни по едни слизат от автобуса или трамвая, докато той накрая не остане почти празен и човек се озовава в запустял паркинг, гара или индустриална зона, където има само улични кучета и задрямали автобусни шофьори. От тези места осъзнах, че София е ентропичен град. Колкото повече човек се отдалечава от центъра, толкова повече нещата постепенно потъват в разруха и безредие. Около блоковете се стелят килими от листа. Полетата пустеят.
Изведнъж следите на цивилизацията изчезват без предупреждение и човек се озовава във величествения Балкан, който се извисява край града. Посред това привидно безредие трамваите, автобусите и тролеите обикалят кварталите и надлезите на София до последната спирка, където завъртат и отново се връщат.
